Страници

неделя, 26 юни 2011 г.

Слънчасалата торта

Ето ме отново. Напоследък поизчезнах, за което се извинявам на всички, които редовно се отбиват в очакване на следващата публикация, пишат ми във Facebook, по имейл или в чата. Истината е, че от една страна доста пътувах, а от друга нещо не съм в настроение. Всъщност съм си в много добро настроение, но не ми се пише. Реших, че имам нужда от кратка почивка. И тъй като, това няма как да се случи на всички флангове едновременно, поне си обръщам малко повече внимание. Ударила съм го на здравословен начин на живот, който включва режим на  хранене, фитнес 3 пъти в седмицата и всякакви СПА лигавщини и глезотии. За да видите колко съм сериозна, дебело държа да подчертая, че през двете седмици, които прекарах в Лондон, тичах всяка сутрин в парка. Там не е като да нямат паркове и не е като да няма удобства за спортуване. Все още не съм готова с рецептата и снимките от Острова, но докато се натуткам, мисля да ви покажа някои неща, с които вече доста позакъснях:)
 Първото такова нещо е една буболечешка торта, която правих за едно мъничко буболече:)


 На 5 юни, малката госпожица на Лина навърши цели 2 (две) годинки:) Така и не успях да се запозная с Лина на живо, по някаква причина ми е особено симпатична и се съгласих да направя тортата без да му мисля особено.

неделя, 12 юни 2011 г.

Валенсия: модерният град, закуска сред жирафите и вечеря на терасата

Малко изостанах с публикациите, но съм се затрупала със задачи и ангажименти и блогът някак остана на заден план:)  Преди да съм се изпарила ми се иска поне да завърша статията за Валенсия.  Тя е посветена на по- модерната част  Градът на науката и изкуствата



и Биопаркът.



Освен това ми се иска да обърна много специално внимание, на една невероятна вечеря, състояла се на покрива на хотела.


неделя, 5 юни 2011 г.

Валенсия: ритъмът на града - част I

За първи път пътувах извън България когато бях на 12.  Баща ми е учител и както обикновено, наложи  ред и дисциплина. Ставане рано, пътуване с колата по предварително начертан маршрут, обиколки, музеи и пак път.
Първият път, в който ми се наложи да пътувам съвсем сама съвпадна и с първото ми летене със самолет. Две седмици преди това сънувах кошмари и ме обливаха топли вълни само при мисълта как точно ще се оправя по летищата. За да е по- забавно полетът до Мюнхен беше с прекачване в Рим. Аз, принципно, имам чувство за ориентация като на къртица в ярък слънчев ден. Мога да се загубя и в нас, ако не внимавам достатъчно:) Веднъж кацнала на немска земя, начертах престоя си точно по модела на родителите ми - строго организиран двудневен маратон по музеи и галерия. На третия ден бях омаломощена и в несвяст се стоварих на една пейка в парка, с идеята да си сваля неудобните обувки за малко и да продължа с олимпийския спринт.  Мисля, че някъде тогава ме осени прозрението - аз всъщност не обичам да ходя по музеи. Далеч по- приятно ми е да се шляя из града и да наблюдавам хората. Остатъкът от деня прекарах тъпчейки се със сладолед, предцели и леберкес. От тогава мина доста време и аз доста си попътувах. Отдавна спря да ме притеснява как ще се оправя на летището и как ще се ориентирам до хотела, но музеите продължават да не са ми сред най- любимите места  (изключвам Лувъра ). Има нещо много противоречиво в тях. Опитват се да ти покажат история, като я извадят от контекста, набутат я зад стъклена витрина, сложат етикетче и ти забранят да я снимаш.  Историята трябва да се почувства. Трябва да усетиш ритъма на дадено място, трябва да погледнеш в очите на хората, които живеят там, да опиташ храната им, да си поговориш с тях и може би тогава ще научиш много повече. Започнах с този дълъг увод, само за да можете ясно да разберете концепцията на днешната разходка. И така дами и господа, представям ви Валенсия!



ShareThis

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...